Има една български народен израз – дума дупка не прави. Може би това е единствената народна мъдрост, с която не мога да се съглася. Ама наистина смятам, че думата не само отваря кратери, но много често словесната агресия наранява много повече от физическото насилие. С което естествено не искам да кажа, че второто трябва да бъде оправдавано и толерирано.
И преди да се впусна в личните си разсъждения, нека пак се обърна към фолклора, който има и един противоположен на първия пример. Спомняте ли си оная приказка за дърваря и мечката. Двамата били първи приятели, но един ден дървосекачът се изпуснал и взел, че казал на мечката, че много й мирише устата. Обидила се естествено. И за да му даде урок, го накарала да замахне с брадвата и да я удари. Замахнал човекът – останала дълбока рана от сечивото. След години пътищата им пак се пресекли. Животното показало на човека мястото, на което я бил наранил – там нямало нищо, от удареното нямало и следа. Но лошата дума не била забравена.
Ей за тая приказка ми се иска да си спомним всеки път, когато си отворим устата, за да обидим, нараним или охулим някого – без значение дали справедливо, или не. Да си спомним, че думите нараняват много по-лошо от брадвите и не се забравят.
Като че ли в нервното, агресивно и много често хейтърско ежедневие използваме престъпно силата на езика, много често, за да прикрием някакво друго свое безсилие. И си казваме: ама с това не правя нищо лошо, не наранявам, не убивам.
Не, думите не просто оставят истински дълбоки рани, много често дори убиват. Погледнете богатата напоследък криминална хроника и ще видите, че е така. Печална статистика и изключително лош атестат за това, в което сме се превърнали. С оправданието – ама то е само словесно…