Един от най-страховитите ми детски спомени е от засядане в асансьора между етажите, което продължи около час, а дали не беше и повече. Игрова злополука, както се казва. Случи се, след като поне десетина пъти се качвахме и слизахме, абе с две думи лашкахме асансьора във всички възможни посоки. Да се правя на мъж със задна дата, няма смисъл. И повикахме за помощ, и поплакахме – абе бая страх брахме и бая нерви изхабихме, докато ни спасят от принудителния престой между етажите. Пък като се размина, и ни понатупаха възпитателно.
Сетих се за тая злополучна и от дистанцията на времето малко комична детска история преди няколко дни, докато четях статия, в която се изреждаха новите условия, на които трябва да отговарят асансьорите – най-общо казано, кантари, които да отчитат общото тегло на пътниците, за да се предотврати прекомерното и опасно натоварване на кабината, както и монтиран джиесем за връзка със сервиз при евентуална авария. Чудесна идея, идеална даже. Нали се сещате, че ако по времето, когато ни се случи неприятната асансьорна случка, в кабината имаше телефон, усещането ни за безнадеждност нямаше да е толкова силно, а и престоят ни – толкова дълъг. Щяхме да наберем номера на сервиза и спасението щеше да почука на вратата под формата на асансьорен техник.
Във въпросната информация обаче има една “малка” подробност: в най-добрия случай въпросните екстри и подобрения ще струват на етажната собственост 2200 лева. Ще кажете сигурността, човешкото здраве и живот нямат цена. Да, така е. По цял свят стандартите за безопасност са на ниво. Както и много друго стандарти. И напълно приветствам ние да започнем да ги гоним. И да спазваме всички директиви на Европейския съюз. Само че преди това, ако е възможно, да догоним стандарта им на живот.