Постоянно правят анкети по българските улици с цел да установят нивото на благосъстояние на българина. Или по-скоро пълната му липса за една голяма част от хората. Един от най-често задаваните въпроси е кога за последно сте си купували дрехи, обувки или нещо, различно от храна. По-възрастното поколение трудно отговаря на този въпрос, защото обикновено този момент е толкова отдалечен назад във времето, че и споменът за него е доволно избледнял. Лошото е обаче, че това започва да се случва и на голям процент от хората в активна възраст, работещи и уж печелещи – ако 300-500 лв. заплата може да се нарече печалба.
И не е тайна, че даже и тези, които имат възможност да попълват от време на време гардероба си с нещо “ново”, го правят от така наречените магазини за втора употреба. Може би затова този бизнес до такава степен се разрасна, че много по-често пред погледа ви може да попадне табела на магазин секън хендс, отколкото на редовен. Нормално – като има търсене, ще има и предлагане.
Няма да коментирам доколко е добре да износваме дрехите на събратята ни от Европейския съюз – темата е необятна и има много повече страни и измерения, отколкото можем да си представим и да обхванем. Прави ми впечатление обаче – от електронните магазини за такива стоки, – че търговците на употребявани дрехи са се взели много насериозно. Дрехата имала петънце тук-там (защото в някои от сайтовете много подробно се обясняват състоянието и дефектите на стоката), някъде имала дупчица или някаква друга нередност, но понеже била на еди-коя си марка, хоп цена 40 лева.
Хайде моля ви се – при положение, че има чуждестранни сайтове, които при разпродажби продават маркови пуловери за 15-20 лева, нови квалитетни якета за по 40-50! Такова поведение води до нещо, което много пъти сме виждали в България – един работещ бизнес сам да си изяде хляба. Защото единственият смисъл на съществуването на тези магазини е да даде на хората без възможности да пазаруват. Другите нямат нужда от тях.