Тия дни се позамислих по тоя въпрос. Не без повод, разбира се. В офиса имахме нужда от хигиенистка – жената, която досега вършеше тая работа беше пенсионерка над седемдесетте и съвсем логично за нейната възраст реши, че ще кара по-скромно с парите, но иска да й остава време за почивка. Дето е речено, десетки години е работила и препускала, да се спре малко, да изчака душата й да я настигне.
Пуснахме обява в един от сайтовете за работа. Знаех, че безработицата е голяма и че на много хора им се налага да работят работа, която е много не само под образователния им ценз – щото образованието не винаги означава можене, – но и под действителния им потенциал. Не очаквах обаче това, което се случи – получихме над петдесет автобиографии – само жени, макар че както е по закон в обявата позицията не беше обозначена за определен пол. И може би няма да повярвате – но повече от половината сивита и мотивационни писма бяха от хора с висше образование или такива, които в момента го довършват.
Естествено шефът ми веднага ги отметна като неподходящи кандидатури с аргумента, че хора с подобна квалификация не биха се чувствали добре на подобна позиция и ще напуснат при първи удобен случай. А кой иска да сменя служителите си през няколко месеца. Разбирам го. Може би, ако отговорността за това лежеше върху мен и аз бих постъпил така. Но всъщност споделих за тази случка не за да регистрирам колко страшно е положението на пазара на труда, а за да отбележа една положителна тенденция. Все повече хора у нас осъзнават, че няма срамна работа и кандидатстват за позиции, които са далеч под ценза и възможностите им.
Друг е въпросът колко положителен е атестатът за една страна, която използва потенциала на висшистите си, за да бършат пода и праха в офисите.