Бъркаме в спомените си за „преди“, все едно е било в другия живот. Днес е 2025-а, а аз още си спомням как си купувах вестник на хартия от павилион на „Витошка“. Павилионът го няма, вестниците – още по-малко, а „Витошка“ се превърна в смесица между мол и строителна площадка. Носталгията е странна работа – тя е едновременно мила и отвратителна. Мила, защото пази топли спомени за просташкия уют на едно отминало време. Отвратителна, защото ни кара да идеализираме боклуци като пластмасови дограми, които се кривят на слънцето, или евтини китайски бормашини, които изгарят на втория винт.

Помня как чаках с часове пред входа на „Булфон“, за да си платя сметката за стационарния телефон. Сега всички са с мобилни и плащат онлайн. Напредъкът е очевиден, но какво спечелихме? Отървахме се от опашките, но се набутахме в друга – тази на „консултантите“ в колцентровете. Вместо да се разправям с чиновничка, сега трябва да се боря с бот, който ме праща в безкраен цикъл от автоматични съобщения. „Ако искате да говорите с оператор, натиснете 5.“ Натискаш 5, а после пак 5, и пак 5…

Дори храната е различна. В кварталната бакалия имаше истински хляб, а не тази въздушна пяна, която продават в големите вериги. Истинско сирене, а не имитация, направена от палмово масло. Дори кафето беше по-вкусно – черно, силно, с аромат на печени зърна, а не това безличното еспресо, което ти сипват в „евтино кафе“ с еднократни чашки.

И не само това. Помня как хората се поздравяваха по улиците, как се познаваха и си говореха. Сега всички гледат в телефоните си, като зомбита. В трамвая вече няма как да седне човек – всеки е забил муцуна в дисплея си. В метрото всички слушат музика със слушалки и не чуват какво става около тях. Социалните мрежи уж ни свързват, а всъщност ни изолират още повече.

И най-накрая – парите. Преди имахме левове. Сега имаме евро. Разликата? Същата простотия, но с друга картинка на банкнотата. Инфлацията си я има, бързите кредити – също. Само че сега са в евро. Всичко е по-скъпо, но „по-европейско“.

И така – вървим напред, към някакво светло бъдеще. Но дали това бъдеще е наистина по-добро? Или просто е друго – също толкова шарено, шумно и измамно? Не знам. Знам само, че понякога ми се иска да се върна назад, не в миналото, а в спомена за него. Защото там всичко изглеждаше по-просто, по-истинско и по-човешко.

Истината е, че нищо вече не е такова, каквото беше.