Цената на сигурността
Всеки път, когато се въвежда нов закон, се създава само илюзията за стабилност. Илюзия, която ни струва скъпо. Напоследък се улавям, че мисля повече за икономическите последици от административния натиск, отколкото за самите нови регулации. Опитваме се да виждаме в тях искрена грижа за обществото, но истината е далеч по-проста — и доста по-цинична.
Преди седмици разговарях с един човек, който държи малка производствена фирма в индустриалната зона край София. Не е човек, който се занимава с корпоративни сделки. Всичко при него е подредено, всяка гайка е на мястото си. Когато ми разказа за новата регулация, която изисква пълна дигитална проследимост на всеки компонент във веригата му на доставки, не видях гняв, а умора. За него това не е просто софтуер или нов документ. Това е разход — за нов администратор, за пренастройване на складовете, за скъпи одити, които трябва да потвърдят съответствието с неясни стандарти. Той ми показа куп папки с разходи, а в очите му нямаше борба за справедливост, а сметка, която не излиза.
И тук е тънкият момент, който ме зарадва — регулацията е инструмент за преструктуриране на пазара. Под маската на етика и безопасност тя действа като филтър. Ако имаш бюджет за правен отдел, консултанти и скъпи лицензи, минаваш. Ако си малък и разчиташ на гъвкавост и ниски разходи, изхвърчат от играта. Новите правила не правят пазара по-справедлив, а го правят по-скъп за всички, които не са част от големия клуб.
Когато добавяш административна тежест, не вдигаш качеството на продукта. Вдигаш цената на самото му съществуване. Това изтласква напред големите корпорации, които могат да поемат тези разходи или просто да ги прехвърлят върху клиента. Резултатът е пазар, който изглежда по-регулиран и по-чист, но всъщност е по-олигархичен и по-малко конкурентен. Всяка нова защитна мярка е просто още един слой бюрокрация, която прави малкия бизнес не просто по-слаб, а нерентабилен.
Затова, когато чуем за нови стандарти за прозрачност, трябва да ги приемем не като морален прогрес, а като директен разход за оперативна дейност. Те не са щит, а данък върху способността да работиш без излишна администрация. Сметката е винаги една и съща.
Абсолютно си прав. Този натиск не е само финансов — той убива инерцията на малкия бизнес. Сетих се за един мой познат в Пловдив, държи сервиз за гуми — той буквално се отчая от новите изисквания за отчитане на отпадъци. Дори не става дума за сумите, а за времето и нервите, които му костват тези административни хватки. В крайна сметка някой трябва да мисли за хората, които просто искат да работят и да си плащат данъците.
Тази тема много ме засяга, защото отскоро и ние в малката фирма, в която работя, се сблъскваме с подобни изисквания. Чудя се дали има някакъв предел на административния натиск. Много бих искала да чуя повече от вас по темата, защото ми се струва, че става дума за системен проблем, който засяга все повече хора.
Чета подобни истории и си давам сметка, че тези регулации, които уж засичат някакви измами, всъщност удрят най-много дребните и коректни фирми. Онзи производител от София, за когото пишеш, направо ме върна назад — гледах едно предаване по БНТ за същото, за малкия бизнес и бюрокрацията, която го задушава. В крайна сметка, вместо сигурност, получаваме повече харчене и пак същите, ако не и повече, вратички за заобикаляне.
Преди години ми се наложи да внедря точно такава система за проследимост и в крайна сметка се оказа, че по-големият проблем не бяха разходите за софтуера и консултантите, а това, че никой от доставчиците не беше готов за нея. Всичко се превърна в безкрайно обясняване и уговаряне и накрая ползата беше минимална. Напълно разбирам умората на човека от индустриалната зона.