Преди няколко дни ми се обади близък познат – от години има печатница. Възложили му поръчка да печата някаква автобиография. И му трябвал редактор или коректор на съдържанието на книгата. Нямал създадени контакти до момента – логично, той винаги се е занимавал предимно с печат на рекламни материали. Пита нямам ли човек, който да му препоръчам. Сетих се за поне трима, които биха му свършили идеална работа. Да не очакваш в тази криза, обаче се оказа, че първите двама са много заети и не могат да се ангажират със сроковете, които изисква клиентът. Остана третият вариант – една доста далечна позната, за чиято работа имам отлични отзиви от общи приятели. Звъннах й. Оказа се, че има време и е склонна да поеме работата, даже има нужда от нея. Но се притеснявала, досега била коригирала и редактирала само детска литература. Казах й да се стегне, че няма нищо сложно, какво значение има дали текстът е за деца или възрастни, правописът е един, да се обади с цялото самочувствие, което може да произведе в този момент, и убедително да обясни, че може да свърши работата – нещо, в което не се съмнявам. Срещнали се на другия ден, разговаряли, не знам колко нестабилно е звучала, но приятелят ми ми звънна и казва: не съм много сигурен, че ще се справи, ще потърся друг човек, не искам да рискувам.
Защо разказвам този случай? Ами в подкрепа на тезата си, че само генерирането на компетенции не е достатъчно. Трябва да работим и върху начина и убедителността, с която ги представяме пред заинтересованите хора. Защото много често агресивното бездарие и некомпетентност тежат много повече от скромната и колеблива кадърност.