Мирише на прах и на забравени неща в гаража. Като в килера на баба, дето все се чудиш защо е събрала толкоз глупости, ама после пак си намираш нещо интересно вътре. Просто стоя там, до велосипеда, и го гледам. Не знам защо реших да го вадя изобщо. Може би от скука, или пък, че пак се усетих стар. Ръждясал е, май. Или поне така изглежда на светлината на оная лампа дето мига, и не мога да я оправя. Някой ден, де… Преди да ме хване още една криза и да изхвърля всичко. Мисля, че беше на дядо. Може би. Не съм сигурен, ама ми се струва. Помня как го караше, бързо, с вятър в косите, въпреки че той нямаше много коса. И винаги с тая усмивка, дето ти стопля сърцето. Сега… май само аз мога да го карам. Или поне се опитвам. Имам чувството, че съм забравил как, което е малко тъжно, ако се замислиш. Все едно си изгубил нещо, което винаги е било там. Нали уж, някои неща не се забравят? Плуването, например. Май.

Всъщност, схванахте ми мисълта… май. Опитвам се да си спомня. Звучи смешно, нали? Да се опитваш да си спомниш как да караш колело. Като да се опитваш да си спомниш как да дишаш. Ама мозъкът е… нещо. Като стар хард диск, пълен с файлове, които не знаеш къде са. Отваряш папка след папка и все попадаш на нещо, което не търсиш. Или пък точно на него, ама в грешен формат. Сякаш някой е разбъркал всичко нарочно. Помня ли как се чувствах, когато за първи път се научих? Май бях на около седем. Имах едно розово колело с кошница отпред, дето постоянно падаше. Пълна с кукли, разбира се. Баси куклите… А майка ми тичаше до мен и викаше: „Дръж се, дръж се!“ – все едно аз не знам как да се държа. Наистина ли тичаше? Може би си го измислям. Времето е странно нещо, размазва ръбовете на спомените, прави ги неясни, като акварел, измит от дъжда. И после се чудиш кое е истина и кое си въобразил. Опитвам се да си представя усещането – топлината на слънцето по кожата, миризмата на прясно окосена трева, звука от звънчето на колелото. Май беше лято. Винаги ли е лято в спомените ми? Някак си винаги излизат летни. Даже когато са тъжни.

Дръжката е студена под пръстите ми. Груба, май, покрита със стара кожа, която се рони и цапа. Затворих очи и се опитах да си представя как се балансирам. Как се усеща движението, как вятърът удря в лицето ми. Май не се получава. Отворих очи и се огледах. Гаражът е малък, тесен, пълен с боклуци. Стари гуми, счупени играчки, прашни кутии. Като музей на забравените неща. И аз съм тук, сред тях, опитвайки се да съживя нещо, което може би никога не е съществувало. Или пък е съществувало, ама е отминало. Като всичко останало. Опитах се да се кача. Първо се люшках, после се залюлях. Май трябва да започна да въртя педалите. Но краката ми са тежки, сякаш са направени от олово. Не мога да ги движа. Защо ми е това изобщо? Защо се опитвам да си спомня нещо, което вероятно е без значение? Може би просто съм отегчен. Или може би… може би просто искам да се почувствам отново като дете. Като онези безгрижни дни, когато светът беше голям и пълен с възможности. Спомням си, че веднъж паднах и си разбих коляното. Плаках с глас, докато майка ми ме превързваше. Беше гадно, но… май все още го помня. Като някакъв странен трофей от детството. Тази стара касова бележка, залепена за стената, е от някакъв магазин за играчки. Не помня какво съм купил. Вероятно кукла. Или пък… нещо друго. Важното е, че е там. Като малко напомняне за миналото. За нещата, които са били. И си мисля, че пак не съм си платил парното, ама карай…

Въртях педалите, неуверено, бавно. Колелото се залюля, но не паднах. Май все още ми се получава. Или поне, май ще се получава. Усетих нещо, някакъв прилив на адреналин, някаква… радост. За момент се почувствах отново като дете. С вятър в косите, с усмивка на лицето. За момент забравих за всичките си грижи, за всичките си проблеми. За момент бях просто аз, карайки колело. Не знам колко дълго продължи това. Може би само няколко секунди. Но беше достатъчно. Спрях и слязох. Краката ми трепереха. Но се усмихвах. Май все още помня. Или може би просто си внушавам. Важното е, че се почувствах добре. За момент. Оставих колелото в гаража. Миришеше на прах и нещо старо. И аз си тръгнах. Май ще си направя чай. Кафето свърши. И млякото, май. И после трябва да купя хляб… Ще гледам да не забравя. То и без това все забравям по нещо. Бе, май голямо чудо е, че още помня как се казвам.