Време за море е и всеки, който не използва всяка възможност да отскочи до морския бряг, още през есента ще съжалява. 🙂 E, преди дни мои приятели ме поканиха на тяхна наследствена вила в Кранево. За дълъг уикенд. Речено-сторено. Запалихме колите и пристигнахме. То е ясно – първия ден само свалихме багажа и направо на плажа. На втората вечер те предложиха да отидем на гости на тяхно приятелско семейство, което живее в отдалечено на няколко километра от Кранево село. Възрастна двойка: мъжът – бивш капитан на кораб, жената – пенсионирана учителка. Купили си преди години тази къща и оттогава си живеят там. Още като влязохме в двора, ме лъхна една друга емоция, абе усещането за един различен свят – подредено, засадено, личи как всяко нещо е пипнато с любов. И миризма на прясно изпечен тутманик. За стопаните – думи нямам. Гостоприемни, сърдечни, усмихнати, спокойни – нищо общо с това, което виждаме и усещаме всеки ден по улиците на големите градове, в които живеем. Абе сякаш една съвсем различна България. Приветлива, топла, отворена. Аз съм я виждал и друг път – обикновено пак така, в някое малко селце – и винаги съм се впечатлявал. Поразговорихме се после с приятелите ми – дали е въпрос на местоживеене, дали на поколение, дали на времена. Вероятно и на трите. А може би и на много други неща. Факт е обаче, че все по-рядко я срещаме тази, другата, дружелюбната и добронамерена реалност. Все повече ни натискат отчуждението и изолацията, егоизмът и безхаберието за другите. И няма как да не си зададем най-тежкия въпрос: Ще продължи ли да го има този свят? Или ще си отиде с хората, които го носят.