Голяма олелия се вдигна покрай големия мюсюлмански празник Рамазан Байрам. Първо журналистите писнаха, че не били допуснати на официалната вечеря по случай празника, на която беше поканен президентът Росен Плевнелиев. В отоговор от президентския протокол обясниха, че това не само не нарушава някакви правила, ами и си е съвсем по официалните норми, които казват кой къде може да присъства. След вечерята стана ясно, че турската страна пък си иска някои от историческите паметници на територията на България, тъй като не е доволна от начина, по който страната ни се грижи за тях – както можете да се досетите, не за да ги изнесе към Босфора, а за да ги поддържа и върне към изначалното предназначението. Споменаваха се два обекта – единият джамия, превърната в ресторант, а другият баня Старинна в Пловдив, по-известна като Чифте баня, която преди години беше превърната в център за модерно изкуство. Веднага ревнаха родолюбци, начело с любимеца ми проф. Божидар Димитров. Наши били османските паметници, не техни, няма да им ги дадем. Хайде сега, поне за минута да бъдем обективни и да си отговорим, ама честно, на въпроса територията ли е това, което определя принадлежността на един исторически паметник към нечия национална история. И ако е така, какво правим, ако в Истанбул, понеже е на тяхна територия, решат да превърнат Желязната църква “Свети Стефан” в кафене примерно. Бъдете сигурни, че ще има желаещи изгледът към морето от двора на църквата е наистина впечатляващ. Няма да ни се наложи да си отговаряме на този въпрос, защото, доколкото си спомням, това, че в момента тази българска светиня се реставрира, се дължи в голяма степен и на финансовата подкрепа на общината в Истанбул. Затова си мисля: нека да не делим паметниците на наши и ваши, историята – също. За хубаво или лошо, така се е сложила съдбата ни като народ, че и двете неща са ни общи.