Вчера, в 8:50 сутринта, бях пред офиса на ВиК. Трябваше да сменя водомера. Старият не отговарял на някакви стандарти. Стандарти, писани може би през 1972-ра и забравени оттогава. Опашката беше… впечатляваща. Не просто опашка, а жива, дишаща, мрънкаща маса от хора. Познати лица, съседи, дори бивша колежка, която явно и тя се беше прецакала с водомера. И чакахме. Чакахме, като за олимпиада по търпение.

Преди, преди десетина години, подобна процедура ставаше с едно телефонно обаждане. Заявка и служител идваше да го смени. Сега – преборваш се с опашката, после с чиновник, който те гледа все едно искаш да му откраднеш държавна тайна, и накрая се молиш водомерът да е в наличност. Не е проблемът във водомера. Проблемът е в цялата система. В тази абсурдна бюрокрация, която е станала национален спорт. Ние не сме просто народ. Ние сме нация от чакащи.

Не е само във ВиК. Преди месец опитах да си извадя служебна бележка от общината. Същата история. Опашка, започваща още на тротоара. Хора, които си разказват истории, оплакват се от живота, сравняват цени. И чакат. Не да им помогнат, а да им кажат, че трябва да платят някаква такса, да си вземат формуляр, да отидат в друго помещение, да се върнат след три дни. Сякаш целта не е да ти решат проблема, а да ти отнемат колкото се може повече време.

Принципно, бих обвинил държавата. Но не съм сигурен, че проблемът е само там. Ние като народ, май обичаме да чакаме. Обичаме да се оплакваме, да мрънкаме, но да не правим нищо. Свикнали сме със системата. Чакането е част от нашата национална идентичност. Отиваш на лекар – чакаш. В банката – чакаш. На пощата – чакаш. Дори на опашката на опашката пак чакаш. Защо? Защото нямаме електронни услуги, защото не искаме да оптимизираме процесите, защото ни е по-лесно да чакаме.

И аз чаках вчера. И не само чаках, ами и се опитвах да разбера защо. Дали защото сме свикнали да сме зависими от държавата? Дали защото сме загубили всякаква инициатива? Дали защото сме решили, че чакането е неизбежна част от живота? Вероятно е комбинация от всичко.

Реших го. От днес започвам да си водя списък с всички държавни институции, където съм чакал повече от половин час. И ще го пратя на омбудсмана. Може би, само може би, някой ще се сети, че времето на хората струва пари и че бюрокрацията трябва да бъде опростена. Защото чакането не е национален спорт, а национален проблем.