Скролвам Инстаграм в 7 сутринта. Не за да започна деня с позитивни емоции, а за да проверя дали съм достатъчно успешен. Звучи отвратително, знам. Но е истина.

Поредната снимка на „инфлуенсър“ от Малдивите, с безупречен грим и усмивка, която сякаш е залепена. И ми идва на ум – кога усмивката престана да бъде израз на радост и стана просто… аксесоар?

Онлайн профилите ни са маски. Не става въпрос за физически маски, а за внимателно изградени образи, които представяме на света. Ние избираме кои части от себе си да покажем, кои да скрием. И често избираме да покажем най-доброто, най-лъскавото, най-привлекателното. Защо? Защото искаме да бъдем харесани. Одобрението, дори и виртуално, ни дава усещане за значимост.

Това не е ново. Хората винаги са се опитвали да впечатлят другите. Разликата е, че сега имаме платформа, която позволява да създаваме перфектни версии на себе си, достъпни за милиони. И да ги поддържаме с минимални усилия. В реалния живот трябва да полагаме усилия, да се развиваме, да се борим с недостатъците си. В онлайн пространството можем просто да филтрираме, да редактираме, да излъчваме илюзия за съвършенство.

Спомням си случай от преди година. Имахме важен проект в работата и един колега, Петър, постоянно публикуваше снимки как работи по него, как е зает, как е посветен. Срещнах го случайно в петък вечер в бар – беше напълно изтощен, не беше спал две нощи. Оказа се, че е прекарвал повече време в правене на снимки и публикуване, отколкото в реална работа. Искал е да изглежда като отдаден професионалист пред шефовете. Това е класически пример за лицемерие, подхранвано от социалните мрежи.

Наблюдавам го от известно време – колкото повече хора се стремят към „перфектния“ онлайн живот, толкова повече се чувстват нещастни в реалността. Защото сравняват себе си с илюзии. Сравняват се с хора, които не съществуват. С хора, които са продукт на редактиране и филтриране. И започват да се чувстват недостатъчни, неуспешни, нещастни.

Взаимоотношенията ни също страдат. Когато комуникираме онлайн, често сме по-склонни да показваме само позитивните си страни. Скриваме проблемите си, прикриваме слабостите си. И създаваме фалшив образ на щастлив и успешен човек. Това затруднява истинската близост и доверие.

Наскоро разговарях с приятел, който премина през тежък развод. Той ми сподели, че по време на брака си и двамата с жена му са поддържали „перфектния“ онлайн профил – щастливо семейство, красиви снимки, романтични моменти. В същото време в реалността са били нещастни. И когато най-накрая са се развеждали, всички са били шокирани. Защото никой не е видял истината.

Не съм против използването на социалните мрежи. Те могат да бъдат полезен инструмент за комуникация, за обмен на информация, за забавление. Но трябва да сме наясно с рисковете. Трябва да помним, че онлайн профилите ни не са нашата реалност. Те са просто представяне на част от нас.

От днес обещавам да спра да се опитвам да впечатлявам някого с усмивка, която не чувствам. Ще започна да споделям и истинските си емоции – и радост, и тъга, и страх, и разочарование. Ще се опитам да бъда по-автентичен, по-честен, по-истински. Не за да бъда харесан, а за да бъда себе си. Защото накрая, това е единственото, което има значение. И ще спра да скролвам Инстаграм в 7 сутринта. Ще си направя кафе и ще се насладя на тишината.