Сигурно е ставало вече дума за това, че съм твърдо зад благотворителността. И нека не звучи самохвално, но винаги, когато имам възможност, помагам. И смятам, че всички хора трябва да го правят и да не забравят, че не всички са имали техния шанс в живота. И на вас навярно ви се случва често да срещнете на улицата възрастен човек, който ви моли за стотинки да си купи хляб, или пък дете иска левче за нещо. Когато мога, давам, правете го и вие. Има нещо обаче, което ме дразни истински, и то е злоупотребата със склонността на другите да съчувстват и да помагат. Или пък усещането, което най-често развиват децата, отглеждани в социални институции, че държавата или хората са длъжни да ги издържат и помагат доживот.
Истината е, че след като навърши една определена възраст, всеки трябва да си поеме живота в свои ръце, без значение дали е отгледан в семейство, от самотен родител или пък в такъв дом. Да, за децата от тия домове трябва да има някаква междинна гара, някакви жилища, в които да бъдат настанявани след излизането от институцията, докато си стъпят на краката. Но те трябва задължително да работят и да се издържат сами – така, както се налага и на много деца, отгледани в семейна среда.
Защо захванах тая тема. Преди дни в офиса пристига младеж, почти на трийсет. Носи една прозрачна торбичка и в нея някакви бисквити. И започна една дълга и прочувствена реч как преди години хора от фирмата били помогнали на дома, в който той живеел, и сега той се сетил и с тая кутия идва да благодари. Още от началото се усетих накъде ще се обърне разговорът. Колежките започнаха да се дивят на благодарността на това момче, как след толкова години се е сетило за тях. И тук им дойде студеният душ: Харесал си риза и панталон на някакъв пазар, ризата струвала 12 лева, панталонът – 13, ако можели да му помогнат, че не знам какво му предстояло. Събраха всички по пет лева – някак беше неудобно да ти носят бисквити от благодарност, пък ти да не помогнеш. Ама много горчив вкус остана – у всички.
Ей това имах предвид.