Платих петнайсет евро и изгубих два часа. За какво? За привилегията да бъда наказан, че съм решил да заобиколя един очевидно сбъркан дигитален процес. Случаят беше прост: трябваше да платя услуга на автомат, който се правеше на стартъп в лъскав офис, но всъщност приличаше на задната стая на болница. Всичко крещеше „напредък“, но щом се опита да излезеш от протокола, лъскавината се ронеше като гипс върху мухлясала стена.

Реших да пробвам по-бърз метод – да избегна задължителната онлайн верификация. Сметнах, че съм по-хитър от системата. Глупаво предположение. Алгоритъмът ме хвана в капан. Вместо да ме пусне да мина, той ме прехвърли към „спешна идентификация“, която струваше точно петнайсет евро. Два часа после – безкрайни презареждания на екрана и едни и същи въпроси, които вече бях отговарял. Накрая се отказах. Платих.

В „ерата на аналоговия хаос“, както някои с носталгия я наричат, подобна грешка би означавала само да изпиша още една колонка във формуляр. Днес тя е директен удар по джоба. Преди имахме правото на грешка. Сега всяко „неправилно“ кликване е такса. Системата не е създадена да ни улеснява, а да ни тласка в нейния изкуствен коридор. Бизнесът е разбрал, че е по-изгодно да ни държи на една писта, отколкото да поддържа гъвкавост. И ако се опиташ да излезеш от нея, ще платиш.

Наблюдавах човека пред мен – също зяпащ телефона си, също попаднал в същия дигитален капан. Технологичният „напредък“ се оказа просто нова форма на неудобство. Неудобството е дигитализирано, но цената му е в реални пари и изгубено време. Технологията е удобна, само ако си точно там, където те искат да бъдеш. В противен случай е просто скъп и тромав механизъм за налагане на дисциплина.“