Попадам преди дни на рекламен плакат във Фейсбук за панорама на италианския неореализъм в Дома на киното в София – подпомогнато е събитието от Италианския културен център в София, при това се случва безплатно. И поредицата започва с култовия филм на Роберто Роселини Рим – открит град. Сега, да ви казвам, че в провинцията такива събития няма, едва ли има смисъл. Нито има домове на киното, на много места и киносалони даже няма, читалища също, а за театрални сцени и дума да не става.
В каква връзка го казвам това, сигурно се питате? Ами връзката е такава, че мине се не мине време и Западът, и Европата се присещат за нас и се активизират в опитите си да да ни откажат от пиратството, от това да ползваме торентите като прозорец към света и към голямото изкуство, като единствен начин да се допрем до него. Да, те твърдят, че нарушаваме авторските права, че ограбваме труда на творците. И сигурно е така. Но ми се иска да попитам, кои права са по-важни – човешките или авторските.
Няма ли право примерно човекът от някое крайно село в изключително бедната Северозападна България да чете Достоевски, Толстой и другите класици на руската и на западноевропейската литература, па макар и изтеглени незаконно от някой специализиран сайт.
Редно ли е да е лишен от правото да се допре до най-добрите образци на световното кино, до песните и албумите на световните групи и изпълнители.
Не е редно – отговарям съвсем категорично. Никое право не е по-силно от това човекът да е свободен – а познанието за света е чест от тази свобода. Затова мога само да кажа: да живеят торентите. И италианския кино неореализъм – наистина има неповторими образци. И никой не бива да е лишен от правото да се докосне до тях, пък даже и да е на ръба на закона.