Не знам дали и при вас е така – но напоследък не усещам вкуса на нищо или по-точно казано нищо не ми е вкусно, защото не изключвам и възможността просто на няма какво да се усети. Чувам, и много мои познати и приятели споделят същото. Ако попитате умните книги, в осъвременен вариант чичко Гугъл, ще ви кажат, че това може да се дължи на липсата на определени витамини, които отговарят за вкусовите рецептори. Не ми се вярва обаче всички хора около мене да страдат от недостатъчност на минерали и витамини. По ми се чини причината да е в хранителната индустрия. И то точно в това, че е индустрия, липсва човешката ръка и отношение, а може би присъства и повече химия от необходимото .
Един от любимите ми градове е Истанбул – по много причини, със сигурност не заради сградите, снимани в турските сериали. 🙂 Но най-главната от тях са точно миризмите, с които е напоен този мегаполис. Отвсякъде се носи мирис на нещо вкусно и те приканва, и то наистина се оказва такова. Който е бил там, няма как да не си спомня поне сусамовите гевреци, които продават почти на всеки ъгъл, и това, че те нямат нищо общо с нашите, които миришат и се усещат точно като продукти на промишленост, няма как да сте пропуснали богато украсените витрини със сладки неща, повечето от тях ръчна изработка, или пък скарите с печени кестени и царевица.
Ей това усещане за уют, които създават подобни неща, го имаше, го е имало и у нас. Последният път, в който съм усещал такъв приятен аромат, беше преди две-три години от една квартална фурничка – от малкото оцелели. Мирис на прясно изпечен хляб, на фъстъци, на слънчоглед, а пролетта – и на печено агне. Е, няма я вече. Не устиска на кризата.
Мисля си обаче, че точно от тези дребни, уж битови неща, трябва да започнем да се връщаме към нормалността и към началото си. Защото няма как закърнели от яденето на пластмасов хляб рецептори да са чувствителни към вкуса и цвета на живота.