Днес реших да си почина от „умните“ джаджи и да прегледам килера. Изненадващо, половината му съдържание се оказа ненужен боклук. Прекарах няколко часа в чистене и хвърляне, а усещането за лекота е по-ценно от всяко автоматично известие.

Преди години купих „умен“ термометър за хладилник за цената на една нормална вечеря. Сега е просто парче пластмаса, което дори не се свързва с мрежата. Тази история добре отразява житейската ми философия. Преди вярвах, че всяко устройство с достъп до интернет ще ми улесни живота. Затова си взех серия „умни“ крушки, които обещаваха атмосфера с едно докосване.

Резултатът беше пълен хаос. Вместо да натисна обикновен ключ и да видя светлина, трябваше да се боря с честоти, с провали на синхронизацията и с известия, че „устройството е офлайн“. Когато искаш просто да четеш, не ти трябва софтуерно обновена екосистема, която те кара да рестартираш рутера. Това е прехвърляне на работата върху човека, маскирано като удобство.

Икономиката зад това е брутална. Производителите продават не просто предмет, а входна точка към собствената си екосистема. Купиш ли „умен“ хладилник, вече си в капана на техния софтуерен стандарт. Знаят, че следващият ти избор ще е диктуван от съвместимостта. Това е изграждане на пазарен монопол чрез технологична зависимост. Те използват илюзията за прогрес, за да оправдаят цени, завишени от излишни сензори. Всеки сензор е източник на информация, който се превръща в пазарен актив. Те не се интересуват само от хардуера, а от дългосрочната рента от твоята зависимост.

Разгледах и „умните“ контакти. Те обещават контрол върху енергията, но добавят още един слой уязвимост към мрежови атаки и потенциално смущение. В момента се наслаждавам на факта, че моите уреди са „глупави“. Чайникът ми просто вдига водата до кипене и спира. Ключът ми просто заключва вратата. Те не изискват регистрация, не събират данни и не се нуждаят от облачен сървър, за да работят.

Това усещане за освобождение ме кара да се усмихвам. Премахването на ненужните слоеве от ежедневието ми е като почистване на зрението. Когато спреш да плащаш премиум за функции, които само създават шум, започваш да виждаш реалната стойност на предметите около себе си. Технологията трябва да е инструмент, а не господар, който ти казва кога да включиш осветлението.

В крайна сметка, предметът е полезен, само когато изпълнява функцията си без излишен шум.“