Смъртта на човешкия труд е мантра, която ни пробутват от години – а сегашната AI вълна е просто нов епизод от сериала. Заглавията викат, че новите модели на OpenAI мислят по-добре от нас, но всъщност става дума за поредната схема за пренасочване на пари. Хората се плашат, защото си представят някакъв нов бог, който ще ги изтрие от трудовия пазар. Но истината е, че страхът е от елементарната математика, а не от самата технология.

Преди няколко дни се опитвах да прекарам един кошмарен договор за наем на офис през нов чатбот. Седнах в кафене на Шишман и гледах как хората се разминават. Защо толкова лесно приемаме, че една поредица от предсказани думи е „съзнание“? Докато ботът клатеше клаузи, видях как се обърква с един срок за плащане – нещо, което и едно дете би схванало веднага. Разбрах, че не се страхуваме от „ум“, а от огледало, което ни показва, че много от нашата работа е просто механично повтаряне на шаблони.

Това е психологическа защита. Когато нова технология навлезе, ние я обявяваме за заплаха, за да запазим статуквото. Ако аз съставям доклади, а машината го прави за секунди, не се страхувам от алгоритъма, а от обезценката на труда си. Преди дефицитът беше информацията; сега е способността да я филтрираш и превърнеш в стойност. Няма смисъл да се опитваш да се мериш със софтуера в скорост или памет – там винаги ще губиш. По-добре не го приемай като оракул, а като стажант, който никога не спи, но няма грам отговорност.

Проблемът не е, че машините стават като хора, а че хората започват да мислят като машини, за да се конкурират. Когато работим по шаблони, за да не бъдем заменени, сами се превръщаме в алгоритми. Тогава страхът ще се сбъдне – не защото AI ще ни завладее, а защото ще сме станали толкова предвидими, че ще ни е нужен само един сървър. Софтуерът няма нужда от нашите емоции, а само от нашите данни, за да имитира всичко по-добре.