Гледам как една след друга изскачат известия на екрана ми за нови абонаменти. Забравих кога за последно си купих нещо истинско. Или по-точно – нещо, което е наистина мое. Повечето неща днес не купуваш, а просто наемаш. Плащаш за достъп до услуга, до софтуер, до някакъв дигитален ресурс, който ако не подновиш навреме, просто изчезва. Не притежаваш нищо.

Замислих се за това, когато ми поискаха 9,99 евро на месец за една програма за подреждане на библиотеката ми. И да, можех да я ползвам безплатно, но с ограничен капацитет. За да я „отключа“, трябваше да се обвържа с постоянен абонамент. Не купувам инструмент, а право да го ползвам.

Това не е изолиран случай. Случва се навсякъде. Автомобилните производители вече предлагат отопление на седалките като допълнителна услуга срещу месечна такса. Плащаш за кола, но не можеш да се стоплиш без абонамент. Музика, филми, облачно пространство, по-бърза интернет връзка – всичко е на абонаментен принцип. И тези малки суми, които поотделно не тежат, в края на месеца се натрупват до сериозна цифра. Плащаш за целия свят, но не притежаваш нищо от него.

В миналото, когато купиш книга, тя беше твоя. Можеше да я продадеш, да я дариш, да я оставиш на някого. Днес, ако спреш да плащаш за електронната си библиотека, тя просто изчезва. Ставаш арендатор на собствения си цифров живот.

Истината е, че бизнесът е намерил златна мина. По-сигурно е да те държи в състояние на вечно плащане, отколкото да разчита на една голяма продажба. А ние, потребителите, сме пристрастени към удобството и лесния достъп, затова и продължаваме да плащаме. В крайна сметка, единственото, което наистина притежаваме, е способността да продължаваме да плащаме. И тази сметка, за съжаление, никога не свършва.